За Япония — като за Япония

На японката не й се позволява да заема такива места в предприятието, които ще я направят много нужна за неговото съществуване, защото нейното място в крайна сметка е в къщи… Затова тя по-често е на конвейера — там, където тя по-лесно би била подменена при нужда. А тази нужда неизбежно ще почука на предприятието — момичето рано или късно ще се омъжи. Какво, да не е луда фирмата да търпи бременна японка над конвейер наведена, да я чака да роди и да й плаща по майчинство или да й търси замесничка? А дори и да остане като майка или съпруга по някакви не знам какви причини, да я гледа как ходи до телефона, как си приказва с децата и как им трепери здрави ли са, сити ли са, научили ли са си? И в крайна сметка — да се разсейва и да произвежда по-малко богатства за собствениците…

Такова нещо японската фирма не само не може да си позволи, тя не може дори и да си го помисли… Това е вън от границите на нейната фантазия…

Японката има допълнително още един страшен враг, който върви подире й, преследва я със своите стъклени очи със своите липсващи нерви, със своята неуморима, практически неизтощима сила и трудоспособност — роботът… Той е, който ще я довърши, ако дотогава не се случи нещо друго, ако Япония не измисли някакъв своеобразен антиробот… В Япония има сто хиляди робота3 — 80 процента от роботите в целия свят. Ако към тази люта цифра прибавим още две-три също така люти цифри, положението става съвсем, съвсем в шише. Като например: от всичките сто и двадесет милиона японци половината са жени. От тях половината — тридесет милиона, са в трудоспособна възраст. От тях работа има само за една трета, т.е. за десет милиона. Голяма част от тия десет милиона е предназначена за конвейерите, там, където кротко и зловещо ги дебнат, за да ги изпъдят скоро и оттук очите на тия мълчаливи и жестоки като самураи японски роботи…